Денят е 25 август и на малка лодка в Атлантическия океан баща и син празнуват рождените си дни. Това е 73-ият ден от предизвикателството Neverest Ocean Row, в което Макс и баща му Стефан Иванов опитват да изминат разстоянието от Европа до Южна Америка само с гребане. С тази експедиция те искат да насочат общественото внимание към нуждата от донорство на органи в България и да привлекат повече подкрепа за инициативата „Да! За живот!“.
Откакто тръгнаха на 14 юни от пристанищното градче Портимао в Португалия, двамата живеят денонощно на лодката Neverest, която построиха сами в гаража си в София. Те гребаха непрекъснато на смени от по 2 часа и за последните близо 3 месеца изминаха над 6000 км. Експедицията обаче продължава по-дълго от очакваното заради непредвидени усложнения, причинени от технически повреди, метеорологични особености и промени в първоначалния маршрут, налагащи се заради пандемията от коронавирус.
Все пак куражът на двамата не стихва въпреки трудностите, може би защото всеки ден е изпълнен с неподозирани преживявания - истории за китове, косатки, делфини, летящи риби, повредени и поправени с подръчни материали навигационни уреди и соларни панели, собственоръчно уловено и приготвено суши, проблеми в "Междутропичната конвергентна зона", безветрие, бури, жега, черни облаци и тропически дъждове.
В близо едночасово телефонно интервю за Свободна Европа Макс и Стефан успяха да разкажат само част от преживяванията си, като сами трябваше да се обадят чрез сателитния телефон на лодката. В този момент – на 25 август около 15 часа следобед българско време - двамата се намираха на приблизително 700 морски мили североизточно от бреговете на Френска Гвиана, близо до Средноатлантическия хребет на Атлантическия океан. Докато четете това, те уверено продължават към Венецуела, а как напредват можете да проверите тук.
Двоен рожден ден в океана
Стефан и Макс са родени в два поредни дни – на 24 август Стефан става на 48, а на 25-и Макс навършва 17 години. Тази година рождените им дни са особено специални, защото ги заварват в открито море, а и са само двамата – далеч от близки и приятели, с които иначе биха били заобиколени.
"Празнуваме много различно. За мен вчера празникът започна още в първите минути на деня – в 12 часа и няколко минути. Хвърлихме въдица да хванем някоя голяма океанска риба и само след няколко минути се хвана махи-махи (делфинова риба - б. р.). Това е една сребриста, фосфоресциращо синя риба с жълта опашка, която е голям хищник и е много активна. Месото е много нежно. Макс филетира рибата и си направихме страхотно суши", казва Стефан в началото на телефонния ни разговор с изненадващо добро качество.
Нямат торта, нито свещички, но пък по случай двата празника те отделят повече време от обичайното, за да се чуят със семейството си и приятелите в България. На следващия ден, за рождения ден на Макс, Стефан решава да направи още нещо специално. Синът му получава 4 пакета от сухата храна, с която основно се изхранват, от които може да си избере.
"Това беше много мило. Да си избера аз специално от всички тези пакети какво бих искал да ям днес и да имам избор за първи път. Обикновено просто взимаш пакета и каквото ти се падне, това ядеш. Днес имам кокосов поридж (овесени ядки - б. р.) за закуска, за обяд ще имам макарони с кашкавал и за вечеря мисля да ям фарфале, които са пак макарони във формата на панделки със сос от горгонзола и лук", разказва Макс с осезаемо вълнение в гласа.
Освен "пиршеството", което двамата си устройват на 24 и 25 август, необичайни за експедицията досега са и метеорологичните условия, в които посрещат рождените си дни. През първите два месеца от приключението двамата гребци изминават средно по 100 км на ден. Спазват "желязна дисциплина по отношение на гребането", сменяйки се по график на всеки 2 часа. Около 70-ия ден от експедицията обаче те попадат в Междутропичната конвергентна зона (Intertropical convergence zone), в която цари безветрие. Това значително ги забавя.
"Това е зоната между 5 градуса северна ширина и 5 градуса южна ширина, където няма хоризонтален вятър, а има почти само вертикален вятър, тъй като в северната част на тази зона минават северните Пасати, а в южната - южните Пасати", обяснява Стефан.
Тук вятърът е много променлив и не позволява на лодката да се движи, дори и те да гребат "с всички сили".
"От малко повече от една седмица сме в тази зона и трябва да оставим греблата, да хвърлим морската котва, не защото е опасно, а защото е безсмислено да се борим с този вятър", казва Стефан.
Друга особеност на зоната е, че и времето е много променливо и в рамките на едно денонощие покрай двамата мореплаватели преминават всякакви различни метеорологични условия.
"Буквално в рамките на няколко часа можеш да видиш най-различно време. Дори като се огледаш около лодката на 360 градуса, можеш да видиш две, три, четири, пет, някой път и 6 зони около себе си, където все едно са различни дни. В някои зони има черни облаци, в други валежи. И зависи откъде ще задуха вятърът, за да те вкара в някои от тези зони. Така че се радваме на много променливо време. Вчера беше най-горещият ден откакто сме тръгнали, беше 38 градуса на сянка. Но след тропически дъждове на два пъти, температурата падна на 28 градуса. Така че вчера беше страхотен, спокоен и приятен рожден ден сред природата", Стефан описва 24 август на лодката Neverest.
Все пак ми е трудно да си представя двамата ми събеседници на другия край на телефонния разговор. Когато Макс взима слушалката, го моля да опише какво вижда около себе си.
"Представи си сега един почти тотално хоризонтален хоризонт на 360 градуса около нас със съвсем мънички вълнички, около 20-30 сантиметра. Аз седя отвън на гребната позиция и си говорим, докато баща ми е вътре и се оправя да гребе. Неговият ред би трябвало да започне след малко", казва Макс.
Допълва, че в най-горещите часове намират единствена прохлада, потапяйки се във водата за 30 минути.
"Като гребеш отвън, те пече слънцето супер ярко и като е 35-38 градуса, ти направо все едно се печеш на грил. После си казваш, че ще влезеш в каютата и ще ти е перфектно. Всъщност те изненадва една задушна и ужасно топла кабина като сауна", допълва той.
Приключенците си имат придружители
Освен че им предоставя така необходимата прохлада, океанът около Neverest в тихите води, където се намират в момента, е пълен с живот. Макс разказва, как около лодката им се е сформирала "екосистема", която той изследва с нестихващ интерес.
"Има около 30-40 махи-махи и други риби, които от десетина дни ни следят денонощно. Те са постоянно около лодката и смятаме, че има няколко причини за това. Едната от тях е, че се чувстват в безопасност около лодката, защото реално като дойде акула, тя много рядко се приближава близо до лодката. Тя стои по-далеч, защото се чуди какво е това", разказва Макс.
Втората причина според тях е светлината от топовата лампа на лодката, която привлича животните през нощта. Всяка вечер двамата наблюдават десетки риби, които се гонят и скачат.
"Ние се възползваме от това, защото като падне някоя летяща риба в лодката, ние я използваме за стръв. Като я закачим на кукичката и я метнем, досега винаги се е хващала махи-махи с този трик".
Тези придружители са големи около 80 см и далеч не са най-едрите обитатели на океана, с които Макс и Стефан вече са се разминавали. Една от най-вълнуващите им срещи, се случва няколко дни преди разговора ни, през нощта.
"Докато гребяхме, чухме един или два кита как дишат и издишат!", възкликва Макс. През нощта те виждат само на 10 метра около лодката, затова и не е имало как да видят огромните бозайници в тъмнината на океана. Сега спорят колко близко е вероятно да са били китовете.
"Според баща ми са били на 30-40 метра, обаче според мен са били по-скоро на 100 метра, защото не се чуваше толкова силно. Аз си представям, че един кит като издиша се чува супер силно, с могъщ, силен звук", казва Макс.
Във всеки случай, двамата са вече една стъпка по-близо до изпълнението на една от мечтите на Стефан, който преди тръгване си е пожелал да види син кит по време на пътешествието. Те са застрашен вид, който се среща рядко, а и се смятат за най-едрото животно на планетата.
Макс уточнява, че има "мъничко притеснение" от огромния бозайник, който би могъл да побутне и преобърне лодката "без да иска", но шансът това да се случи според него е много малък. Той самият си е пожелал да види косатки в океана и вече му е провървяло. Един ден, докато гребе, Макс забелязва десетки перки във водата, които му правят впечатление, защото са по-черни и по-извити от тези на делфините.
"И тогава две от тях плиснаха с опашка и ни поздравиха. И това беше супер интересно. Мен не ме беше страх понеже знам, че няма нито един смъртен случай от косатки. Но те наистина бяха много – сигурно около 30, ако не и повече. Едно семейство от огромни, огромни животни. И точно това исках да видя и се радвам, че ни подминаха", спомня си Макс.
Да се "оморячиш"
Колкото и да е интересно пребиваването в спокойните води на Междутропичната конвергентна зона, то всъщност сериозно забавя скоростта на плаване на Neverest. На онлайн тракера, който обновява местоположението им постоянно, лесно се забелязва промяната в начина им на движение след 59-ия ден. Ако дотогава, те са движеха в права линия, през последните две седмици следата, която оставят, се вие нагоре надолу като панделка, а разстоянията, които изминават всеки ден често са по-малки от 20 км и то не в посоката, в която искат.
Въпреки това забавяне Стефан казва, че запазват бодър дух. "Неприятно е, когато си на котва, тъй като времето тече, а на теб ти се иска да плаваш, да стигнеш, но не е нещо опасно."
Използват повечето свободно време да наваксат със съня, за който не им остава достатъчно време, когато гребат интензивно.
"Човек свиква и тук един ден минава като половин ден на сушата. Като си на котва или се движим много бавно е по-труден момент, но не е невъзможен. Още сме в добро настроение. Просто е трудно някак си за душата да седиш тук и да чакаш и да не можеш да се движиш напред", казва Макс.
Това далеч не е първият проблем, с който бащата и синът се сблъскват по време на предизвикателството. Още преди да стигнат до португалските острови Кабо Верде, които са на около една трета от целия път, се разваля автопилотът на лодката и трябва да бъде подменен. Докато чакат той да бъде доставен, се налага да прекарат на пристанището в Лазароте 9 дни. В открито море пък ремонтират сами с подръчни материали три от четирите си соларни панела, които са корозирали от солената вода. Развалят им се и двата руля, които по думите на Макс оправят "по много интересни начини".
На 6 септември заради влагата в океана се разваля и сателитният телефон и хот-спот устройството на Neverest, което означава, че Макс и Стефан не могат да пращат повече снимки. Тъй като са добре подготвени, те имат втора сателитна връзка и няма опасност да останат без контакт със сушата. Продължават да изпращат кратки съобщения и да говорят със семейството и навигаторите си.
Но нито една от изброените трудности не може да откаже мореплавателите. Дори са превъзмогнали много от притесненията, които имаха преди да отплават. В първото интервю за Свободна Европа, което проведохме пред дома на Иванови в София в началото на юни, Макс сподели, че най-много го е страх от пълната изолация, от това да е далеч от всички. Да си в средата на океана Макс тогава описа като "там, където може да се каже, че най-близкият човек е в космоса, а не на сушата."
"Вече 60 дни на море просто бих казал, че съм се "оморячил" и този страх не ме притеснява въобще. Няма го", казва Макс във второто ни интервю близо 3 месеца по-късно.
"Ние сме оптимисти, че няма да останем до безкрай в морето"
Според първоначалния план Макс и Стефан трябваше за около 70 дни да изминат малко над 6000 км от Европа до Южна Америка и да пристигнат в Бразилия. Но след отплаването им от Португалия, епидемията с коронавирус обхвана сериозно Южна Америка и особено Бразилия, която в момента е третата страна в света по брой на заразените след САЩ и Индия. Забранени бяха всички международни полети от северните брегове, където Neverest трябваше да акостира и ситуацията в държавата създава прекалено много въпросителни за експедицията.
"С оглед на това решихме да подминем Бразилия и да акостираме във Френска Гвиана и натам се отправихме. Но за съжаление атмосферните условия ни изиграха лоша шега (…) и нашите опитни навигатори ни посъветваха въобще да не се доближаваме до Френска Гвиана, а да продължим на запад, което ние правим в момента. Подминаваме Суринам и Гвиана, тъй като има доста неизвестни, свързани с тези страни, и се насочваме към Венецуела и Тринидад и Тобаго", казва Стефан.
За да се зачита предизвикателството им за завършено, лодката трябва да стигне до континентален бряг на Южна Америка. Акостиране в островна държава като Тринидад и Тобаго няма да е достатъчно. Затова те са решили да гребат до пристанище в северната част на Венецуела, където да завършат експедицията. Оттам планират да се транспортират бързо до Тринидад и Тобаго, чийто пристанища имат по-добре развита инфраструктура и могат да организират изпращането на лодката обратно към Европа, както и собственото си прибиране до България със самолет.
"Така че към първоначалния ни план да изминем около 6 000 км се добавят още 1 000 км гребане в океана поне", казва Стефан, според когото им остава не по-малко от 20 дни плаване.
"Там също има неизвестности с Covid-19. Дали ще ни пуснат и в Тринидад и във Венецуела, дали марините са отворени. Но ние сме оптимисти, че няма да останем до безкрай в морето", пошегува се той и пояснява, че е почти невъзможно да се даде точна прогноза заради променливите ветрове и течения.
Откакто проведохме интервюто на 25 август, двамата почти се измъкнаха от зоната на тихите води, в която се намираха, докато разговаряхме. Набраха скорост в посока Венецуела, но на 7 септември Атлантическият океан им предостави следващото предизвикателство по маршрута.
"Втори ден на морска котва заради ветрове от 10 до 20 + възела, идващи от запад и югозапад, причинени от тропическата буря, която преминава на няколкостотин морски мили северно от нас. Очакваме да прекараме поне още два дни преди да подновим гребането", се казва във Фейсбук статус на експедицията, публикуван във вторник. В момента Стефан праща съобщения на съпругата си Жени Иванова, която обновява страниците на Neverest Ocean Row в социалните мрежи с най-актуалната информация за местоположението им.
"Нищо чудно, че нито една океанска гребна лодка не е преминала Атлантическия океан от Европа до Южна Америка по време на сезона на ураганите (Юли до Октомври). Прикрепихме 2 морски котви към носа на Неверест, за да сведем до минимум завличането на изток, но въпреки това лодката скача във вълните като див кон, който отказва да бъде опитомен", пише Стефан.
Краткият разказ веднага преминава в привичния за двамата позитивен тон, като допълва, че ще използват това време, за да наваксат пропуснатия през последните дни сън. Този път лодката се придружава от делфини и гребците ги наблюдават с удоволствие.
Едночасов душ, студено легло и храна в леглото
В края на телефонния ни разговор, Макс споделя, че най-много му липсва спокойствието, което човек изпитва на сушата.
"Това спокойствие, което всеки човек има, със сигурност не е за пренебрегване. Тук постоянно трябва да се движиш, постоянно трябва да мислиш как можеш да направиш нещо, как може да подобриш скоростта на лодката. В ежедневието си човек няма такива притеснения, всичко е много по-лежерно. Това съм го пренебрегвал през целия си живот, обаче като се върна сигурно ще се радвам на всеки ден, в който няма да имам това постоянно напрежение, което имам сега – да греба, да греба, да греба, да почивам, после пак да греба", казва 17-годишният приключенец с типичния си дълбокоаналитичен подход към света.
Иначе не се сеща да му липсват някакви материални неща от живота на сушата. И все пак знае точно какво ще побърза да направи, когато стигнат – "много бих искал един топъл, много дълъг, едночасов душ, както и едно студено легло и може би някаква храна в леглото".
Теодора Бързакова, svobodnaevropa.bg
0
