Все едни и същи фундаменти навсякъде: би било лесно да се повярва, че футболът през 2018 г. се е свеждал до триумфа на подхода „пресирай-и-владей”. Манчестър Сити го прилага, Ливърпул го прилага, Тотнъм го прилага, Челси го прилага, Арсенал го прилага, Барселона го прилага, Ювентус го прилага, Наполи го прилага, Байерн (Мюнхен) го прилага, Борусия (Дортмунд) го прилага, дори Пари Сен Жермен показва под ръководството на Томас Тухел признаци, че го прилага. Манчестър Юнайтед не го прилагаше и Жозе Моуриньо беше уволнен след сиво начало на сезона, когато идеите му изглеждаха все по-демоде.
И при все това двете най-големи състезания на годината бяха спечелени от отбори, които не играят по този начин. Опитайте се да откриете общото между успехите на Франция на Мондиала и на Реал Мадрид в Шампионската лига и вероятно единствените изводи биха били, че имате по-големи шансове да триумфирате, ако: 1) имате Рафаел Варан в отбора си; 2) треньорът ви е спечелил световната купа с Франция като играч през 1998 г. и името му е пример за алитерация.
Част от причините най-доброто световно първенство от доста време насам да е толкова забавно се крият в това, че то не се задоволи с простото оправдаване на очаквания. Общото в последните международни турнири бе разпокъсаният футбол, тъй като ограничените откъм време за работа със своите отбори треньори се съсредоточаваха върху оформяне на дефанзивните структури и неглижираха плавността на атаката. Това обаче определено не важеше в Русия.
Франция не пееше в общия хор на офанзивната игра и представянето на моменти бе по-скучно дори и от пресконференциите на Дидие Дешан. При все това „петлите” някак си се озоваха замесени в трилъри с резултати 4:3 и 4:2, че и голът на турнира бе отбелязан от техния десен бек, впуснал се в атака. Нищо от гореизброеното нямаше особен смисъл и тогава, и днес.
Успехът на Реал Мадрид в Шампионската лига е също толкова трудно да бъде вместен в някаква генерална тактическа насока. Той се корени не толкова в някакъв блестящ стратегически план, колкото в спечелването на моментите. Кристиано Роналдо продължи да вкарва решаващи голове, Серхио Рамос – да прави решаващи намеси в защита, Зинедин Зидан – да пуска решаващи смени, а съперниковите вратари – да правят решаващи грешки. Това не е шаблонът за следване – всъщност не е дори шаблонът за спечелване на Ла Лига.
Почти навсякъде другаде обаче „пресирай-и-владей” доминираше. Има, разбира се, вариации: футболът на Джосеп Гуардиола не е същият като на Юрген Клоп. Основополагащите принципи обаче са същите: пресирай здраво до спечелването на топката възможно най-високо по терена, опитай да нанесеш плавен и остър контраатакуващ удар, а ако това не е възможно, задръж топката, докато стане възможно.
И все пак има нещо красноречиво във факта, че Мадрид и Франция бяха успешни, като не играеха по този начин. Това е припомняне, че футболът е църква с широко отворени за множество тълкувания врати, и показател, че колкото и вълнуващ да е елитният футбол тези дни, това често е само фасада. Най-просто казано, никой вече не е особено добър в защита, което и прави толкова запленяващи предприетите от Ливърпул напоследък промени.
За водещите отбори това не е особено изненадващо. Защо им трябва да са добри в защита? Та на тях не им се налага много често да се отбраняват. При нарасналото финансово неравенство между върховете и дъната на лигите, мачовете остават с все по-малко съперничество и интрига. Това е видимо дори и в Премиър Лийг, където иначе до момента с по-справедливото разпределение на приходите от телевизионни права се избягва съкрушителната по други места доминация на Байерн, Юве, ПСЖ или дуопола Барса – Мадрид.
Показател за това неравенство е статистиката за владение на топката. В първите три сезона със събрани от Опта данни – между 2003/04 и 2005/06 – имаше само три мача с над 70% владение на топката от единия отбор. Тази цифра нарасна до 36 през 2016/17 и до цели 63 през миналия сезон. През този имаше 30 само до Рождество, което значи, че тенденцията е да се достигне отново до онези върхови 63.
Най-очевидната причина за това е, че когато единият отбор има много по-добри играчи от противника, може да задържа топката далеч по-лесно. И докато навремето имаше стигма относно това да не владееш топката за дълги периоди, днес по-слабите тимове повярваха, че най-добрият начин да са конкурентоспособни е да задържат дефанзивната си формация дисциплинирано и да играят без топката. И тъй като те вече нямат особени амбиции да атакуват, приоритетът за защитниците на по-силните отбори вече не е толкова да бранят, колкото да дават началото на атаки.
Всичко това си е напълно в реда на нещата, докато обаче на тези защитници не им се наложи да излязат срещу друг силен съперник и не им се наложи всъщност да бранят. Ето защо Манчестър Сити миналия сезон имаше по статистика най-добрата защита в Премиър Лийг, ала същевременно допусна скорострелно по три гола срещу Ливърпул (в два случая) и Манчестър Юнайтед. Трудно е тяхната крепост да бъде превзета, ала веднъж превзета, портите се отварят широко.
Тази обща черта, често срещана из цяла Европа, е причината толкова много мачове в късните етапи на Шампионската лига миналия сезон да са толкова драматични. Това е чудесно за зрителя, но и значи, че се отварят възможности за този отбор, който може да съчетае превърналия се в стандарт за елитните тимове динамизъм в атака със стабилността в защита. Ливърпул е забележително по-предпазлив този сезон, докато Сити игра неочаквано зряло и сдържано при равенството си 0:0 на „Анфийлд” по-рано през сезона.
Вероятно точно в тази посока се е запътил футболът. Изглежда немислимо досегашната офанзивна ярост да е устойчива тенденция, а в бъдещето може би се крие един по-прагматичен вариант на „пресирай-и-владей”.
Джонатан Уилсън, „Гардиън”
0
