Жерард Пике: Джиджи, благодаря, че се срещна с мен тук в Торино. Чета много неща за теб. Прочетох, че родителите и сестрите ти също са спортисти.
Джанлуиджи Буфон: Да, идвам от спортно семейство. Винаги съм знаел, че спортът е моето бъдеще, още от малък. Майка ми и баща ми са се състезавали на добро ниво в леката атлетика, а двете ми сестри играха волейбол в първа дивизия. Една от тях дори спечели волейболната Шампионска лига, за разлика от мен. Като най-малък във фамилията на известни спортисти, исках да докажа уменията си и да им покажа, че аз също мога. Късметлия съм, че заиграх футбол и станах вратар.
П: Кой е първият ти футболен спомен от детските години?
Б: Първият ми спомен? Мисля, че бях на 4. Световната титла на Италия от 1982 година.
П: Още не съм бил роден!
Б: Бях прекалено малък да разбера Световното първенство, но си спомням, че всички възрастни се събираха около телевизора, подкрепяйки Италия. Аз ритах отвън и осъзнавах, че ми харесва да играя с топката. Прекарвах следобедите си играейки футбол и слушайки радостните викове отвътре.
@@@П: Започваш в Парма и изиграваш първия си мач на 17 срещу Милан, без да допуснеш гол.
Б: Да.
П: Мечтата на всеки вратар.
Б: Да.
П: Какво бе усещането да си толкова млад и да си титуляр за такъв важен отбор като Парма, един от най-добрите клубове в Италия по онова време?
Б: В средата на 90-те, за период от около 10 години, Парма бе сред най-добрите в Европа. За 10 години спечелиха Купата на УЕФА два пъти, Купата на Италия, Суперкупата на УЕФА. Беше отбор от най-високо ниво. Мачът беше важен. Водехме в първенството и имахме равни точки с Милан, които пък разполагаха с велики шампиони: Баджо, Уеа, Савичевич, Малдини. Бях едва 17-годишен и трябваше да играя. На сутринта ми казаха, че ще играя и се гордея с това, че не се страхувах. Помня, че бях много щастлив, защото Буфон имаше шанс да покаже на света кой е и че е добър вратар. Свързвам този решаващ мач с радост.
@@@П: После на 19 дебютираш за Италия. В Русия.
Б: Чезаре Малдини ме викаше за вече пети или шести път, но все още не бях играл, защото другите вратари бяха Перуци и Палиука и заслужаваха повече. Става дума за квалификациите за Световното във Франция. Играхме с Русия в Москва. В 25-ата минута Палиука получи удар в коляното и трябваше да излезе. Аз бях ентусиазирано хлапе, което не се страхуваше от нищо. Но когато влязох, не беше толкова забавно, защото игрището беше покрито в сняг. Беше толкова важен мач, касаеше класирането на Италия. Започнах да загрявам и влязох две минути по-късно. Вече на терена, бях много концентриран. Страхът ме напусна и бях фокусиран на предела на възможностите си. Пет минути след влизането ми Русия имаше страхотен шанс за гол, а аз направих великолепно спасяване от лявата ми страна, с което вече влязох окончателно в мача.
П: Ще влезеш в историята като един от игралите на пет световни първенства. Останалите двама са Матеус и… да, един мексиканец.
Б: Мексикански вратар.
П: Как се чувстваш?
Б: Добре. Горд. Пътят беше дълъг. Необходимо е много, за да си винаги в кондиция.
@@@П: Много работа?
Б: Нужен е талант, но също така и отдаденост, да си готов да страдаш на моменти. Но си струва и се отплаща. Много малко сме играли на пет мондиала. Беше хубаво да играя два в Европа, един в Азия, един в Африка и един в Америка.
П: Не го бях осъзнал досега.
Б: Играл съм на всеки континент. Щеше да е специално да участвам на шесто Световно, но понякога трябва да си доволен с това, което имаш. Нямах кураж да играя на шесто първенство.
П: През всичките години, в които игра за Италия, вероятно си бил най-щастлив през 2006, когато станахте световни шампиони. Какво си спомняш? Как се чувстваше?
Б: Изживяването в Германия бе специално за всички италианци, не бе само до победата. Имаше много италиански имигранти, които ни караха да се чувстваме все едно играем вкъщи. Спомням си огромното щастие, празненствата, емоционалната подкрепа. Никога не бяхме сами. Имам два невероятни спомена, полуфиналът срещу Германия в Дортмунд.
П: 2-0.
Б: Два-на-нула, но един от най-нервните мачове в живота ми. Когато си спомням сега, се чувствам зле. Как може някой да се справи с толкова напрежение и емоция? Беше ужасно срщеу Германия. После спечелихме с 2:0 в продълженията. Прибрахме се в хотела в 5 сутринта и там ни чакаха 10 000 души!
@@@П: Невероятно.
Б: По-специалното в случая бе това, че след победата над Германия бяхме спокойни, все едно вече бяхме спечелили. Беше лудост.
П: Не е лесно да стигнеш до финал и да празнуваш, сякаш вече си световен шампион.
Б: Беше лудост. Дванадесет години по-късно се връщам към Франция и осъзнавам колко силни бяха. Мислехме, че сме спечелили, а ни предстоеше мач с много силен отбор. Отбор, който те мотивира да смяташ, че можеш да спечелиш срещу всеки, ако спечелиш срещу тях. Бяхме в серия. Не ни беше страх и вярвахме, че можем да бием когото и да било. Изненадващо, срещу Франция не бях толкова нервен, а това беше финал! Спах шест или седем часа преди Германия срещу само два преди Франция. Спомням си си неудобството, силните емоции, беше трудно да си почивам. Спомням си, че непосредствено след победата не можех да съм щастлив - защото бяхме дали толкова енергия и емоция. Радостта от световната титла дойде много по-късно.
@@@П: После имаше Южна Африка през 2010 и Бразилия през 2014, а Италия не се представи добре, след това не се класирахте за Мондиал 2018. Смяташ ли, че калчото, италианския футбол, има нужда от преоценяване и различно решение, за да може да се върне на върха.
Б: Мисля… че нещо не е наред. Не мога да повярвам, че нямаме толкова таланти колкото преди. Когато аз влязох в националния отбор, там бяха Баджо, Дел Пиеро, Тоти, Индзаги, Монтела, Виери - велики, талантливи футболисти. В последните 10 години Италия имаше добър отбор. Не сме лоши, но без един определн вид играчи, резултати трудно се постигат. Гордостта и чувството за принадлежност определено са се подобрили през последното десетилетие. Не бяхме блестящи, но играхме на Евро 2012, на Евро 2016. Гордостта ни помага повече, отколкото си мислим.
П: Липса на достатъчно талант?
Б: Да, Серия А може бие на по-ниско ниво, но ако създаваш добри играчи, те отиват в Пари Сен Жермен или Реал Мадрид. Нивото на националния отбор остава високо. Но освен Марко Верати, който играе за ПСЖ, нямаме играчи, изключвам Ювентус, които играят за големи отбори в Европа. Това е проблемът.
@@@П: Когато заговори за Ювентус, повратна точка в кариерата ти е отиването в Серия Б, когато ти реши да останеш в клуба. Изглеждаше, че всичко е продиктувано от любов към клуба. Но и също така огромен риск. Можеше да избереш да играеш другаде, да спечелиш Шампионската лига, но избра да продължиш в Серия Б. Какво се случи там? Беше ли правилното решение?
Б: Бях доволен от това решение. защото смятам, че някои мъже, някои играчи, могат да дадат надежда на феновете чрез действията си. Трябваше някой като мен да даде да се разбере, че играчите също имат чувства и има по-важни неща от популярност и пари. Бих го направил отново. Спечелихме титлата в Серия Б. Беше забавна година. Но след две добри години, дойдоха и няколко лоши, в които Ювентус бе неразпознаваем. Завършвахме шести, дори седми и тогава се питах защо съм избрал това. Но тихичко, защото съм положителна личност и оптимист. Вярвам, че здравата работа и правилното поведение винаги се отплащат. Винаги съм го казвал. Шест годни по-късно и отново с титлата бях толкова щастлив. Изборът беше труден. Шест трудни години. Когато си свикнал да печелиш, шест години със съвсем малко мачове в ШАмпионската лига…. И в евротурнирите въобще… Не е лесно. Но с малко усилия, всичко се нареди и се завърнахме.
@@@П: Мислил ли си за напускане в този период? Изненадващо ли е, че за 23-годишната си кариера игра само за два отбора, и то в Италия. Не си ли се замислял да отидеш в чужбина?
Б: Би ми се искало, защото това означава да съм около други хора, различен начин на живот, на мислене. Звучеше примамливо. Но дълбоко в себе си се чувствам истински италианец. Знам, че Италия има своите граници, но светът, който познавам тук ме кара да се усмихвам и ми харесва. Като спортна фигура не съм напуснал страната и не искам да го правя, стига да не ми се налага.
П: Играеш професионално над 20 години. Футболът се променя много, а като вратар виждаш как колегите ти все повече и повече играят с крака. Това е нещо все по-често срещано на вашата позиция, но ти сякаш нямаш нужда от това.
Б: Това е позитивна промяна за мен, защото това означава, че футболът става по-добър. По-интересен и се губи по-малко време. Лично смятам, че това нововъведение ме е направило по-добър. Защото всички вратари използват краката си и ги използват по различен начин. Трябва да можеш да риташ, да се придвижваш по-терена, по-трудно е отколкото преди. За мен е добре, защото съм на 40 и още играя. Защото ми харесва да се състезавам и да задобрявам.
П: Преди няколко месеца каза, че това вероятно е последната ти година. Но аз говорих с Джорджо Киелини и той ми каза, че Буфон не е готов да приключи. Има ли някакви новини? Изпускам ли нещо? Ще гледаме ли Буфон още две години?
Б: Няма изненади. На моята възраст трябва да преценяваш ситуацията месец за месец, седмица за седмица, постоянно. Защото за професионални спортисти като теб и мен, които винаги си играли на ниво, остава много важно да даваме най-доброто от себе си. Да сме подготвени физически, защото гордостта не позволява слаби резултати. Аз съм Буфон и искам да бъда себе си до последната минута. Когато вече не усещам, че съм себе си, ще си тръгна. Щастлив съм. Харесва ми да играя. Денят, в който вече не мога да го правя, няма проблем. Така или иначе имах прекрасна кариера.
@@@П: Страхуваш ли се от отказването? Все пак по-дълго време си бил професионалист, отколкото каквото и да е друго. Страхуваш ли се от напускането и започването на нов живот, който е непознат за теб?
Б: Ще излъжа, ако кажа, че не ме е страх. Но дълбоко в себе си съм спокоен, защото по природа съм любопитен. Денят, в който спра да играя футбол, ще намеря как да не ми е скучно и да правя нещо. Все пак играчи като нас имат нужда от причина да се будят сутрин и да продължават напред. Единственият ми проблем ще бъде с това, че досега всяка сутрин се събуждах и всичко бе организирано. Имах график. А когато имаш 24 часа пред себе си и нямаш какво да правиш в тях, това би могло да е проблем.
П: Ще останеш ли в професията? Има ли роля, с която би се нагърбил след края на кариерата си?
Б: Бих искал да изкарам курсове за директор, за мениджър, за треньор и след това да избере правилното нещо. Без да бързам.
П: И последно - каза, че футболът те е направил по-добър човек. Какъв щеше да бъдеш, ако не играеше футбол?
Б: Със сигурност щях да бъда по-лош като личност. Вероятно щях да съм учител по физкултура, като родителите ми. Бях тръгнал в тази посока. Харесва ми да съм около деца, харесав ми да спортувам. Но футболът ме направи по-добър, защото винаги съм поставял групата на първо място. Хубаво е да си част от група, от отбор. Прави те по-малко егоист. Намирам това за истински красиво. Да си по-голям алтруист и да споделяш с останалите е най-хубавото нещо в този живот.
П: Като играч аз знам, че футболът е по-добър, когато ти си наоколо. Беше чест да говоря с теб. Знаеш ли, че когато бях на 21, трябваше да избирам между Барселона и Ювентус? Можеше да сме съотборници.
Б: Наистина ли?
П: Да, благодаря ти много!
Б: Благодаря!
0
