Мартин Чой: Трудно е да опишеш с думи "24 часа на Льо Ман"

Звездата ни в мотоциклетния спорт Мартин Чой гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Преди седмица той завърши успешно участието си в надпреварата „24-те часа на Льо Ман“. Състезание, в което оцеляват само най-издръжливите и най-подготвените. Чой е и първият българин участвал в „8-те часа на „Сузука“. В кариерата си има десетки отличия от шампионатите на България, Източна Европа и Стария континент.
 
-  Марти, здравей! Преди седмицa стартира в надпреварата “24-те часа на Льо Ман”. Какво е по-различното в това състезание?
 
- Състезание с големи традиции, много силна надпревара. Трябва да се види на живо. Изживяното там е трудно да се опише с думи. Това състезание със сигурност ще остане завинаги в мен. Щастлив съм, че този път успяхме да го завършим, и то с един доста добър резултат – 17-ата позиция в клас „суперщок“ с абсолютно никакви проблеми за 24 часа. Наистина голямо постижение.
 
- Разкажи ни за подготовката на екипа на това състезание.
 

- Подготовката започна още от миналата година. „24 часа на Льо Ман“ е наистина едно много тежко състезание. Имаме екип от 20 човека. Трима инженери отговарят само за самите гуми, следят температурата на асфалта, на въздуха. За 24 часа температурата се променя коренно, особено във Франция. Може от 28 градуса на въздуха да стане 12 и да вали дъжд. Тези инженери се занимават единствено с гумите. Имаме седем механика, трима готвачи. Това е много важно, защото захранването в този вид състезание е доста специфично. Има хора, които отговарят за това как се храниш и по колко пъти. Различното е, че там тренировките започват още от вторник, а знаете, че обикновено програмата стартира от четвъртък и свършва неделя. Там тренировките започват във вторник и не спират до самото състезание в събота.
 
- Значи има и тактика, и стратегия за битка с умората?
 
- Да, тактиката е водеща в този тип състезания. Протичането на самата надпревара започва в четвъртък, когато стартират квалификациите. Те не са толкова важни за самия отбор, тъй като дали ще стартираш от 30-ата, 50-ата или 10-ата позиция, няма никакво значение за 24 часа. Виждали сме за този период как отбори от последно място стават първи или пък започват първи и въобще не завършват. Така че това не е фактор.
 
– Какво си каза, когато видя за първи път пистата, боксовете и екипите? Как реагира? Имаше ли притеснения?
 
- Да, имаше много голямо притеснение. Много години преди това съм ги гледал по телевизията и съм се чудел как го правят, как издържат. „Тежко“ е лека дума за това състезание. Когато отидох за първи път, имаше притеснение. Все пак целият световен елит от много големи звезди се е събрал там. Най-интересното е, че тази година ми беше супер „free”, нямаше никакво притеснение. Бях много добре подготвен и всичко мина точно както го бях планувал.
 
- Къде в кариерата си поставяш “24-те часа на Льо Ман”?
 
- Преди няколко години си мечтаех за световния шампионат, и то да съм в един от заводските отбори на БМВ. Откакто започнах да се състезавам в него и да опознавам състезателите и самите писти, почвам да си мечтая за подиум в световния шампионат.
 
- Броиш ли колко купи и медали имаш в кариерата си?
 
- Наскоро ги бяхме броили, но те са разпръснати. Не са само в офиса, където са повечето ми отличия. Мисля, че до момента са над 300 купи.
 
- На колко години се качи на мотор и кой е главният виновник в кръвта ти все още да има бензин?
 
- Баща ми ме качи на 6-годишна възраст. Не за да ме учи да се състезавам, а просто да карам мотоциклет. Главният и единствен виновник за това, което съм аз, е моят баща. През всичките години ме буташе много силно. Когато бях дете, той ме тренираше и ходехме по лагери, а тогава за мен това не беше водещо. На 13 години ми беше първото състезание и когато започнахме по-сериозно да гледаме на тези неща, аз си го представях по по-различен начин. В това време ми се искаше да съм със съучениците си, да си играем пред блока. В детските години не го виждах така, но после коренно се промениха нещата и ще съм му благодарен цял живот.
 
– Никога ли не си опитвал друг спорт?
 
- Опитвал съм, и то много сериозно. От 6 до 13-годишна възраст паралелно с това тренирах и таекуондо. Имам първи дан черен колан.
 
-  Спомняш ли си първото ти състезание на пистата? Имаше ли страх?
 
- Да, естествено, че го помня. Нямаше страх, по-скоро имаше разочарование. Беше 1997 година на пътния възел на Бояна. Имах 125-кубикова „Каджива“ - пистов мотоциклет, който е само за улиците. Отидохме с баща ми и видяхме състезателните 125-кубика, които са два пъти по-малки от този, който е за по улиците. На километража на моя мотор пишеше 220 км/ч. А баща ми каза: „Мале, тези какви малки моторчета са. Направо сме ги убили! Ти си първи!“ Естествено нямаше нищо общо. След старта в първия завой, бях последен. Мисля, че тогава водещият състезател бе Калин Керин и ме бе затворил с една обиколка. Накрая на състезанието казах, че повече никога не искам да се кача на мотоциклет.
 
- Разбрахме, че баща ти е бил винаги до теб. Казваш, че имате силна връзка. Майка ти Зоя как реагира, когато разбра с какъв спорт ще се занимава синът ?
 
- Като всяка една майка. Особено в първите години беше много против, но се видя, че това е по-силно от всичко останало в мен. Наистина обичам този спорт. Жадувам да се състезавам. Отначало беше много тежко, тъй като първите години като по-малък бях много див. Нямах опит и почти всяко състезание падах. Имах много контузии и счупвания. Всичко минаваше през нея. Със сигурност е имало много голям стрес, но с изминаване на годините започнах да ставам професионален състезател. Тя вече осъзна, че това е моята професия и с това си прехранвам семейството. 
 
- Коя е най-тежката ти контузия?
 
- Имам много тежки контузии, но една от тях беше през 2012 година след като се върнах от покана от немски тим да карам в Мото 2 в последните три кръга. Претърпях много тежко падане на пистата в Плевен. Имах счупена ключица, която беше счупена на два фрагмента на сантиметър от артерията. Наложи се да ми направят много тежка операция. В последствие станаха три интервенции. Имах 15 винта. Веднага след първата операция водех в точките за европейския шампионат. През 2011-а станах европейски шампион в клас „суперщок“, а 2012-а продължих да съм водач във временното класиране. След като получих контузията, поисках от докторите да бъда опериран спешно, тъй като имаше вероятност да ходя със специални колани 50 дни. Можех да избирам между операция и коланите. Избрах първото и реално ме пуснаха от болницата в сряда, а в четвъртък летях за Полша. В петък имах тренировки и в първата тренировка на първия завой един австрийски състезател ме удари. Паднах и се ударих точно на оперираното място и нещата станаха много по-тежки. Но това вече е минало и съм го забравил.
 
- Какво място в кариерата ти заема Богдан Николов?
 
- Много голямо. Богдан Николов е човекът, който е с мен от самото начало. А спокойно мога да кажа, че съм излязъл от Плевен, защото се научих да карам там мотоциклет. Много съм щастлив, защото успях да покажа, че можем да бъдем на световно ниво дори и без писта в България.
 
- Как определяш приноса на Богдан Николов за вашия спорт?
 
- Мога да определя Богдан Николов като човека-мотоциклетизъм не само в България, а и в цяла Източна Европа. Ако го няма Богдан Николов, няма да го има този спорт. Затова мога само да му се възхищавам и да му пожелая да е жив и здрав. Със сигурност обича този спорт не по-малко от мен.

- Каква е разликата между Мартин Чой на 19 години и сега, когато си на 34?
 
- Специално към състезанията може би разликата е, че тогава нямах този опит. В главата ми беше само старт, първо място и нищо повече. Сега, след толкова години и състезания, съм навътре със спорта и съм разбрал, че не е само да стартираш. Естествено, че трябва да мислиш за първото място, но за да го постигнеш, факторите са много. Сега съм много по-опитен и има много по-голяма доза мислене по време на самото състезание.
 
- Мнозина спортисти твърдят, че основният проблем е финансирането. Ти как се справяш? Държавата помага ли?
 
- Факт е, че мотоциклетният спорт е изключително скъп. Особено ако си на нивото, на което съм аз, финансите наистина са доста високи. Ние никога не сме се оплаквали от липса на финанси, но това не означава, че не са ни трябвали и не продължават да са ни нужни. Аз съм човек, който мисли, че колкото повече говори негативно за тези неща и се оплаква, все по-негативни стават. Наистина моят бюджет е доста висок, но пък успявам може би с това, което показвам през последните години. Всички мои рекламодатели са повече от 5-6 години зад мен. Относно държавата, през последните няколко години вече получавам подкрепа от министерството на спорта, на което съм изключително благодарен.
 
- Къде на европейската карта е българският мотоспорт?
 
- През последните години и дори когато Богдан Николов е бил състезател, сме показали, че сме на много високо ниво.
 
- Какво ти предстои до края на годината?
 
- Програмата е пълна. Сега стартирахме 2018-а. Щастлив съм, че успях да спечеля първите два кръга в Гърция. Директно оттам заминах за Франция. Едно наистина много силно представяне за мен и за моя отбор, а и като цяло като българско присъствие. 17-ата позиция от 62 отбора в клас „суперщок“. Без абсолютно никакви проблеми в 24-часовото състезание на Льо Ман е наистина много голямо постижение. Предстои ни след по-малко от 12 дни трети кръг от световния шампионат, който ще се проведе на пистата „Словакия Ринг“. Познавам я по-добре, тъй като съм казал там години наред в европейския шампионат. Чакам го с нетърпение. Още повече на чешкия отбор това ще бъде едно от домашните състезания. Надявам се да нямаме никакви технически проблеми и смятам, че ще имаме доста добри постижения там.
 
-  След всеки успех твърдиш, че победата за теб е като наркотик. Мислил ли си как ще продължиш, когато вече не си активен състезател?
 
- Почвам да мисля в тази посока, но много леко. Със сигурност ще съм някаква част от мотоциклетния спорт. Почнах да развивам собствено мото училище. От 2012 година водя училище с ЕКО България, а от тази съм направил лично мое училище за мотоциклети. Искам да предам опита и уменията си на по-малки момчета, не само на състезатели, а дори на тези, които са по улиците. Но мисля, че още доста години ще се състезавам.
 
- Имало ли е момент, в който да не искаш повече да ти мирише на бензин, да не искаш да виждаш мотори, да се махнеш, да се откъснеш?
 
- Ще бъда искрен, да, имало е такива моменти. Но се надявам, че повече няма да ги има. Имал съм наистина тежки контузии, бил съм по болници и съм чакал да излязат резултати. Тогава съм си казвал: „Господи, само да се размина и да си ходя по улицата! Не искам да се качвам на мотоциклет, не искам нищо повече!“ Но това е било само докато излязат самите резултати, след което веднага се връщам на пистата.
 
- Нека излезем от пистата – защо реши да следваш банково дело?
 
- Исках да вляза в спортно училище. Но тогава бях около 16 килограма над сегашното ми тегло. Опитах да се запиша в спортно училище, но единият от изпитите беше с атлетика. Тотален срив! Въобще не взех този изпит и се насочих към банковото дело.
 
- Как би изглеждал с костюм и с лаптоп в офис?
 
- Между другото много добре ми стоят риза и костюм, но на този етап по-добре се чувствам и се виждам с костюма на отбора на мотоциклета.
 
- Дъщеря ти Киара започна да кара със скутер, докато беше на три години. След това мина към спортна гимнастика. Сега с какво се занимава?
 
- Продължава с гимнастиката, от тази година премина в индивидуално. Да е жива и здрава, януари навърши 8 години. Тя и целият отбор на СиВи Спорт се развиват доста добре. Между другото, когато стартирах във Франция на Льо Ман, тя ми се обади по телефона и ми каза, че са имали състезание и е станала първа. Попита ме: „Ти какво направи?“ А аз отговорих, че сега ще стартирам. Развива се доста добре. Оставила е на заден план мотоциклета. Наистина, когато беше на три години я научих да кара скутер. Миналата година бе на едно от състезанията ми в Гърция, но направих едно падане пред нейните очи и в момента не желае да идва на състезания. Ще трябва да балансирам, за да я кача пак на мотора.
 
- Как почива семейството на Мартин Чой?
 
- Последните дни си говорех с най-близките около мен, че все повече и повече започват да ми стават ангажиментите и да не мога да почивам. Естествено намирам време да го правя. Когато не съм на състезание, нямам тестове или някакви ангажименти към рекламодатели, гледам да съм със семейството си и с приятели. Да изключа от мотоциклетния живот, за да се върна с нови сили.
 
- А имате ли любима дестинация, страна?
 
- Не бих казал любима страна. Повечето пъти, когато имам свободно време и успявам да си почина, най-бързо и най-лесно отиваме в Гърция.