Разочарован от българския волейбол и позабравен от колеги и медии, Христо Модев се опитва да води "нормален живот в ненормална държава".
В един откровен разговор 217-сантиметровия гигант разкрива как живее в момента, защо говори с болка за родния волейбол, какво мисли за любимия ЦСКА. За трудностите в живота, за България, Македония и Черна гора. Защо Литекс не е ЦСКА и какво трябва да се промени в българския спорт. Защо не би работил отново във волейбола? Спомнят ли си феновете за него? И още, и още.
Вижте първата част от интервюто с Христо Модев.
Христо, здравей. Как си?
Един треньор навремето ми казваше: "Благодаря, мерси съм". И аз така.
Ти си един от онези позабравени бивши състезатели, за които не се пише, не се говори. С какво се занимаваш сега?
Когато спрях, бях много разочарован от българския волейбол. Навремето ме подкрепяха. Получи се така, че заминах за Македония. Живях там 10 години. Ожених се два пъти, разведох се два пъти. Като се върнах, разочарованието ми беше уникално. Отборът, в който играх в Македония, фалира. Като отидох в институциите, в бюрото по труда да се записвам и те започнаха да ми задават въпроси: "Защо се записваш?" Аз се записах и една година не се обадиха да ми предложат някаква работа. А всеки път ме питаха – намери ли си работа? Коя е тази институция, коя е тази държава, която не може да подкрепи бившите си състезатели и спортисти? Коя е тази държава, която не може да подкрепи това, което се случва във футболния клуб на ЦСКА. Тя го допусна това положение. В европейските държави се прави по друг начин. Двата клуба Цървена звезда и Партизан бяха пред фалит и държавата влезе и помогна и на двата клуба. В България какво – ЦСКА фалира. Ето след загубата на Левски от Марибор, защото това си е загуба, и там ще се получи подобно нещо. Въпрос на време е. А се появяват някакви клубчета, които нямат история. Един въпрос само ще задам. Ако Кирил Домусчиев утре каже: "Стоп на парите", къде отива отборът на Лудогорец – в А окръжна? Ако няма спонсори, ако не можеш да ги привлечеш – заминаваш си.
Друг пример ще дам. Моят добър приятел Петьо Узунов изкара волейболния Локомотив Пд от В група, от най-ниското ниво – дори ми предложи да играя при него, но аз му отказах, вече не мога да играя. Вкара отбора в А група – не успя да намери спонсор, изигра два мача в А група и изчезна. Няма го. А Локо Пд е дал във волейбола достатъчно много играчи. И ги е дал за българския национален отбор. Един волейболен Пазарджик, който е дал най-много, и той не съществува, а в Пазрджик има прекрасна зала. В Пловдив също има прекрасна зала. Там като играехме, залите са били препълнени, като съм ходил с ЦСКА, със Славия. Ти не знаеш къде да се завъртиш – летят стотинки към тебе, бутилки вода и т.н. И такива мачове сме играли. Съдията не знае какво да свири, но винаги в полза на домакините.
Когато остана без работа, никой ли не те потърси?
Аз имах идеален план в живота. Цялата история е такава, че аз се отказах от националния отбор, извадих си македонско гражданство, извадих си черногорски паспорт. Благодарение на това, което направих за Работнички Фершпед – стигнахме до финална четворка на Европа на клубно ниво – ми предложиха да остана. Треньори и ръководство, всички ми казаха: "Играй, докато можеш. Веднага след това ще ти намерим длъжност в клуба". Но клубът фалира.
В момента Македония стана втори на Европейска лига. Аз съм играл със старши треньора Жарко Ристоски и с помощник-треньора Виктор Зафиров. Аз играх в този клуб Работнички с тях и с още 5-6 момчета от тези младите, които сега седяха на пейката. 2007 година ме избраха за най-добър спортист на Македония. Поради простата причина, че ние тогава станахме 4-ти в Европа и трябваше да се избере някой от отбора. В предишните години печелеха хандбалисти.
Искаш ли да се върнеш във волейбола?
Нямам диплома от ВИФ, за да стана треньор. Доста млади треньори са ме питали за съвет. Ще дам един пример. Северин Димитров, който е син на Джиго – Иван Сеферинов, ме пита: "Кажи ми какво тренирате във физическата подготовка, че сте толкова яки." И аз му казвам: "Как да ти издам клубната тайна. Това е подготовката за един месец." Казах му: "Няма да ти го дам, мога да ти го кажа без да го записвам." Защото това, което правят тук в България, е една нищожна част от всичко, което се прави там. Треньорът на отбора, който беше и президент, Йошко Миленковски ми е дал много голяма сила във волейбола. Той беше професор в техния ВИФ, а не като нашият Богдан Кючуков, при който България взе две първи места – бяхме 11-ти. Това е най-големият смях. България никога не е завършвала на 11-то място на Европейско първенство от 12 отбора.
Върнах се в България през 2009 година. Казвах на всички да ме оставят, че не искам да се занимавам с волейбол. Не искам да тренирам. Аз съм разочарован от българския волейбол.
Защо? Каза, че си разочарован няколко пъти.
Защо ли? Почваме от Българска федерация волейбол. Колко клуба са регистрирани? Стотридесет и няколко. Колко са действащи? Но като дойде утре избор – всички членове отиват, гласуват и Данчо Лазаров отново е президент. Колко членове има в УС – е в народното събрание няма толкова. За какво говорим - мафия. Не ме е страх да го кажа.
Когато съм паднал на дъното, никой не ми е подал ръка. Само се бият в гърдите - ние това, ние онова. Кои сте вие? Данчо Лазаров направи една зала, в която трябваше да се играе европейски волейбол. Че тази зала има 150 седящи места, а отстрани има повече кръчми и кафенета, отколкото е площта на полето. Таванът е нисък. Пране.
Добре, че поне в ЦСКА не бутнаха зала "Васил Симов", за да направят "Арена Армеец". Но това е под диктовката на разни хора, които ни управляват. Нека си говорим истината. В "Mладост" 3 има място за зала, за стадион. Защо там не се направи, а трябваше да се бутнат терените на ЦСКА, откъдето са излезли толкова футболисти. Трябваше да бутнат ЦСКА. Аз съм привърженик на ЦСКА, въпреки че съм играл толкова години в Славия. Тъпо ми е това, което се случва в ЦСКА. Защото ЦСКА е име. Първо във футбола. След това е волейболът. Баскетбол имаше някога, сега няма. Моите племенници, които са на 11 и 12 години, играят в ЦСКА, сега тренират на Царско село.
Как живееш сега?
Човек се вдига и пада. Когато съм паднал на дъното, не съм потърсил някой да ми помага. Сам съм се оправял. Гордея се, че съм си стъпил на краката. Когато съм бил най-зле, когато не съм имал работа, никога не съм поискал от никой една филийка хляб. Сам се справям от 16-годишен. Водя един нормален живот в ненормална държава. Ходя на работа, връщам се.
Какво работиш?
Служебна тайна. Връщам се от работа, сядам – ракията, салатата, като всеки един нормален българин. В момента държа на един човек, едно същество, което е до мен. Казва се Мила. Може би аз държа на нея повече, отколкото тя на мен, но тя ми даде много сила. Върна ме към нормалния живот, защото бях отчаян човек.
Ваня Николова, BGvolleyball.comе
0
