Универсалният боец, който вече 19 години се бори със склерозата

Един от героите от САЩ'94 Ивайло Йорданов бе голямата изненада в новия треньорски щаб на Берое. Самоковецът ще помага на далеч по-младия от него Александър Димитров. Това му се случва за втори път досега в роден клуб. През 2010 година първи до услугите на бившия национал опря Ангел Червенков. Задругата им обаче продължи само два месеца в Литекс. Управата на "оранжевите" им посочи вратата след отпадането от Жилина в Европа. Така Йорданов отново почука на вратата на бившият си клуб - португалския гранд Спортинг (Лисабон), където работи известно време като скаут. Договорът му обаче изтече и Ивайло прие ново предизвикателство - да помогне на Берое отново да бъде страшилище.

Задачата не е лека, но и едва ли плаши Йорданов. Той е един от малкото играчи, които не са се притеснявали, когато поискат от тях да си сменят поста. Няма проблем дали ще е нападател, халф или дори защитник. Самият той признава, че би искал да се пробва и като вратар. Никога обаче не е имал късмет титуляр да бъде изгонен. Иначе като нападател през 1991 г. стана голмайстор №1 на България с 21 попадения. Някой от по-младите читатели би казал: Какво от това? Наистина днес може и да не повод за толкова голямо гордост, но тогава Йорданов го направи с екипа на Локомотив (Горна Оряховица).

Следва трансфер в Спортинг, където се превръща в легенда - над 200 мача, носител на Купата на Португалия, а през 2000 година и шампион на страната. Това може би е една от най-сладките титли на "Жозе Алвеладе", защото бе чакана цели 18 години. През следващият сезон Ивайло сложи край на кариерата си, но и до днес няма фен на "лисабонските лъвове", който да не го спре и да му стисне ръката. Журналистите пък го търсят при всяко ново назначение на треньор, за да го коментира.

"Моят дом е в Лисабон", признава Ивайло. Логично прави и първите си стъпки като треньор там. Работи в школата, а един от учениците му днес е добре познат на цял свят - Кристиано Роналдо. "Не ме е забравил, когато се видим си говорим", казва Йорданов. През ръцете му са минали още Нани, Шимао и куп други звезди. Но не всичко между него и "лъвовете" бе в цветя и рози. Българинът стигна до съд с бившия си клуб, след като шефовете се направиха на ударени за бенефиса му. Нашият спечели, но феновете не го намразиха. "Там знаят, че вината е на ръководството. Един президент си отива, друг го сменя", казва бившият национал.

Тази битка обаче е далеч по-незначителна в сравнение с две други в живота му. Първата е през 1995 година -  тогава оцелява като по чудо в тежка катастрофа. Диагнозата е смразяваща - счупен прешлен. В "Пирогов" искат да го сложат в корито, което означава, че скоро няма да се върне на терена. А може би дори никога. Спортинг обаче взема нещата в свои ръце. Прибира си го и след шест месеца Ивайло започва да тренира отново. Играе със специален корсет, за да пази гърба си.

Две години по-късно съдбата отново го поставя на изпитание. След лагер с националния отбор, Ивайло не се чувства добре - трудно движи единия си крак. Следва серия от тестове, след което се изправя пред лекаря. "Ще се мре ли?", пита Ивайло. Отговорът, който следва, би извадил всеки извън релси - множествена склероза! Болест, за която все още няма лек. "Най-много се притесних за дъщеря си", спомня се универсалният боец. Тогава Мария е на 2 години. Ивайло днес се поддържа с лекарства и е принуден да се снове постоянно между България и Португалия, защото в Лисабон е лекуващият го лекар. Там е и дъщеря му, която все още учи. Йорданов обаче се разделя с майката Ваня и има нова жена в живота си - София. Тя го дарява с още едно дете - Ивайло-младши.

Освен във футбола, Йорданов се е пробвал и в още два спорта. Като всеки самоковец се качва на ски. Тренира три години. Отказва се след голямо разочарование. По онова време ските са кът. Малко деца имат свои, а другите се раздават по избор. Треньорът го пренебрегва и Ивайло повече не се вясва на пистата. Следва флирт с борбата. Ивайло става класик, стил който е запазена марка на града му. Спецовете смятат, че има добро бъдеще на тепиха, но него го влече топката. И тя побеждава. Разделя се с нея само в казармата. За разлика от доста свои връстници няма късмет. Остава в Самоков, но е в обикновен войник в ракетни войски, които по онова време се смятат за елитни и секретни. Службата му там е да изчислява къде да прати ядрените бойни глави. Има зад гърба си и учение в СССР. Не крие, че другата му голяма любов е морето. Но не нашето. Предпочита Лисабон и океана.

"Стандарт"