Животът на Даниела се обръща през 2006 година. През март тя е на подготвителен лагер на Белмекен. По време на силова тренировка изпуска 120-килограмова щанга, която я затиска. Болката е неописуема, а линейката идва 6 часа по-късно, тъй като пътят е затрупан от сняг. Докарана е в София през нощта, а ядрено-магнитният резонанс показва счупен прешлен и увреден гръбначен мозък. Операцията е животоспасяваща. Изкарва в Пирогов 40 дни, след това се мести във веонно-медицинска академия. Лекарите правят всичко възможно, за да я вдигнат на крака – присаждат й стволови клетки и й назначават терапия в барокамера. Усилията са неуспешни, а след два месеца в болница Даниела прекарва още два месеца на легло в дома си в Казанлък. Толкова време й е необходимо, за да осъзнае какво се случва. След това започва истинската й битка с травмата и увреждането. Учи се да ходи със специални шини на краката, движи се с проходилка и с канадки. Премества се в Павел баня, за да ускори възстановяването си. В Турция си прави специални апарати, с които ходи сама. Постепенно заздравява в кръста, краката и в гръбнака, и въпреки че на по-дълги разстояние се придвижва с количка, в дома си и в хотелите е с канадки...
- За мен най-важни са рехабилитацията и възстановяването, спортът и тренировките са на второ място, - казва Даниела. - За щастие двете неща взаимно се допълват. Правя рехабилитация с вода в басейн, подводна гимнастика, физиотерапия, обезболяващи процедури. Всеки ден по два часа работя с рехабилитатор за краката...
След инцидента Даниела не иска и да чуе за тренировки, но отново се озовава на стадиона. През 2007 година се явява на първото си състезание за хора с увреждания - за покриване на норматив за параолимпиадата в Пекин. Копиехвъргачката мечтае за игрите и се явява на пистата в специален корсет, който държи тялото й изправено. Покрива нужния норматив, а най-трудно й е да свикне, че трябва да хвърля от седнало положение. На олимпиадата постига първи резултат в света, но остава трета, защото първата и втората са в по-ниска група на увреждане и получават коефициент, който им дава 6 метра аванс.
Медалът отваря вратите пред Даниела. Получава финансова подкрепа от Българската параолимпийска асоциация, а премията й позволява да продължи с рехабилитацията.
Треньор на Даниела е брат й Радостин Тодоров. Той работи с още двама спортисти с увреждания: Ружди Ружди, който е световен шампион за юноши на хвърляне гюле, и Мустафа Юсеинов – световен шампион и рекордьор на диск при мъжете. В тренировките помагат всички – баща й и майка й, приятелите. Хвърлят на една поляна зад санаториума в Павел баня, без каквито и да е условия за тренировки. Баща й и брат й изработват специална рампа, за да вървят заниманията по-бързо. Тренировките са по 8 часа – всеки се занимава по 2 часа, а след това продължават във фитнеса на плажа в Павел баня. Там собствениците са осигурили отлични условия и има достъп за инвалидни колички. Помага и Българската параолимпийска асоциация - с лагери, рехабилитация и възстановяване.
- Връщането в спорта не е лесно, - казва Даниела. – Но инцидентът ме промени изцяло. Повярвах, че съм пълноценен човек, който може да върши много неща, на които преди не съм обръщала внимание. У нас когато някой види човек с увреждане, го съжалява и не разбира какво му се е случило. А нашият дух е много по-силен. В чужбина хората не обръщат внимание нито на увреждането, нито на инвалидните колички. Имам чувството, че не мога да спра да се състезавам. От малка се занимавам със спорт, завършила съм НСА. И мисля след като прекратя състезателната си дейност да тренирам заедно с брат ми хора с увреждания.
Най-големият идол на Даниела е световният рекордьор на копие Ян Железни. При жените е Барбора Шпотакава, която тренира при Железни и е световна рекордьорка. "На последното ми състезание преди инцидента през 2005 година – световното първенство в Измир (Турция) - аз станах пета, а тя – първа, - разказва Даниела. - Харесва ми стилът им на хвърляне и качествата им. Близки са до моята физика – по-слаби, а не здрави и огромни, както са повечето хвърлячи. И преди, и сега разчитам на техниката и на силата. Мразя да качвам килограми, въпреки че и сега ме карат заради гюлето. Не по-малко важно обаче е да не падам духом. Никога не се отчайвам, въпреки че след операцията с толкова импланти много треньори ме бяха отписали. Главната ми цел е да се върна в леката атлетика, при това на добро ниво.
След Пекин 2008 Даниела печели златен медал от световното първенство в Индия. През 2010 взима злато на европейското в Холандия, 2011 бронз на световното в Нова Зеландия. През 2012 правилата отново се променят, а коефициентът за състезателките от други групи с увреждания е повече от 6 метра. На олимпиадата в Лондон Даниела се класира шеста. Тогава се появяват проблеми с рамото, които налагат операция през есента на миналата година. Осем месеца по-късно рехабилитацията й продължава...
Днес Даниела хвърля около 18 метра. Преди година записваше около 19-20 метра. Надява се да се представи добре на започващия след броени дни европейски шампионат в Уелс, въпреки че според лекарите възстановяването на рамото й ще отнеме две години. По-далечната й цел е медал от параолимпийските игри в Рио де Жанейро през 2016. Твърди, че ще е трудно да се пребори за златото, но не е невъзможно. Засега обаче плановете й са да се качи на почетната стълбичка.
Росица Стойкова, disabledsportsbg.com
Снимки: disabledsportsbg.com
0
