Копчето експерт в австралийско министерство

От години треньорите по скокове във вода у нас се шегуват помежду си, че ако възпитаниците им се раздават на тренировки, ще им напълнят басейна. Четири клуба – „Витоша” (бившият клуб НСА), „Тибрис” (Сф), ЦСКА и „Албатрос” (Вн), шестдесет състезатели и десетина треньора се опитват предимно с подготовка на „сухо” и на батут да съхранят спорта, който първи от плувните извоюва голямо международно отличие чрез европейската титла на Петър Георгиев от Рим през 1983 г. През зимния период, тъй като не разполагат със закрит басейн от 1997 г., те тренират в гимнастически зали. Само лятото са на открито – комплексите „Диана” и „Червено знаме” в София и на „Приморски” във Варна. Звездите пък са на по 17 и 16 години, възпитаниците на Георги Чобанов Боян Савов и Богомил Койнашки.
Куриозното е, че с подготовка при такива условия преди почти две десетилетия на олимпийски игри скача и Радослава Георгиева. Родената на 1 април 1976 г. софиянка е многократна държавна шампионка и балканска (Букурещ, 1994). Възпитаничката на ЦСКА е двукратна финалистка на европейско първенство (седма във Виена 1995, 12-а в Севиля 1997) и 14-а на световното за девойки през 1992. Четвърта е на Гран при в Рим през 1994-а, а на първенството на планетата в италианската столица през същата година е 15-а. През 1996 г. Радослава записва единственото олимпийско участие за дамите ни в скоковете във вода, завършвайки 16-а в Атланта. След следващия си шампионат на планетата в Пърт (1998) остана в Австралия. В момента живее в столицата Канбера.

- Ради, как реши да останеш в Австралия? 

- Съдба, не беше планирано. Стана след световното първенство в Пърт. Тогава ситуацията беше много трудна за спорт. В началото останах при семейството на състезателя по водна топка Петър Петров. След 3 дни и 3 нощи возене с автобус през цяла Австралия стигнах до крайната точка на моето пътуване – Сидни. Това беше първия ми сблъсък с един нов свят, различен от нашия. Уж бях подготвена, а бях изненадана. Останах при българско семейство, гледах бебето им.

- Продължи ли подготовката си?
- Поднових тренировки, но не намерих добър треньор. Въпреки това се класирах втора на шампионата на страната. Нямаше как обаче да се състезавам за Австралия за олимпийските игри през 2000 г. На тях бях доброволка. Превеждах на българските спортисти. Коментирах скоковете във вода за БНТ. Беше ми доста натоварено, защото ходех и на работа, за да си запазя отпуската за България.

 

 

- Асистент директор съм в австралийското министерство на труда и образованието. Ръководя екип от специалисти и заедно администрираме и поддържаме всички податки, данни и информация на ведомството и прикачените агенции. Работата ми е техническа и изисква огромно посвещаване, знания и опит. Иначе завърших образованието си тук в Канбера - в Техническия институт.

 

- Двама емигранти се намерихме в далечна Австралия по случайност и благодарение на приятелите на Владо. Той е от Белград, но през 1990 г. заради войната в Югославия се преселва с цялото си семейство. Баща му имаше австралийско поданство. Много се гордее с постиженията ми на спортист.

- Следиш ли българските водни спортове?

- Не и подробно. Имам добри приятели, които ме информират за нашите успехи и участия.  Поддържам връзка с бившия ми съотборник Тодор Спасов, който участва във веригата по екстремни скокове от скали, кранове и мостове „Ред Бул”. Видяхме се миналата година. Радвам се, че Тошко се изяви в тази дисциплина, за нея трябва много кураж. Ако го имаше по мое време този екстремен спорт и аз бих се пробвала. Обичам предизвикателствата.

- Да се върнем към твоята кариера. Как започна да се занимаваш със скокове?

- Случайно. Отидох на плувния комплекс „Червено знаме” с приятелка, искахме да ставаме плувкини. И тогава бъдещата ми треньорка Вера Петкова ми предложи да пробвам скокове. Структурата ми не беше за плувкиня, ръстът ми беше в долните граници. Заради него получих прякора „Копчето”. И сега приятелите ми се обръщат така към мен. Дължа успехите си на Вера Петкова. Майтапим се, че прекарвах повече време с нея, отколкото със собствената ми майка. Професионалният спорт е много натоварен с постоянни лагери, тренировки и състезания. А човека, който е до теб винаги е треньорът.

 

- Всеки треньор има надежди и амбиция състезателите му да надраснат личните му успехи. Важното е спортистът да даде всичко от себе си, а резултатите идват рано или късно.

- Опиши усещането за олимпийски дух?

- Беше много страшно и самотно. Най-тежкото ми състезание и то без треньор. За Атланта през 1996 г. заминах сама без Вера - моята морална подкрепа. Жребият отреди да скачам след представителката на домакините. Беше толкова обезкуражаващо да давам максимума след френетичните викове на зрителите. Напрежението надделя и изпуснах първия си скок. Радвам се, че събрах сили и спокойствие да продължа. Всеки следваш скок беше на ниво, а последният изпълних за осмица. От него и до ден днешен имам кошмари. Признание за мен е наградата за „феърплей”, която получих заедно с джудиста Иван Нетов.

- Ако беше останала в България, щеше ли да продължиш да се състезаваш?
- В живота си се стремя да направя всичко, което искам и мога, но без да съжалявам за нищо. В България скоковете във вода никога не са били в първата лига, при това са все под шапката на плуването и другите водни спортове. Наскоро дори един познат ме попита: като си толкова добра скачачка, познаваш ли Копчето? Най-вероятно нямаше да остана състезателка. Радвам се, че имах възможността да се състезавам и представлявам България на световно ниво. 

- Как прекарващ свободното си време?
- Обичам да пътешествам. Със съпруга ми и семейните приятели ходим по австралийските плажове и паркове. Природата е невероятна. През първите ми емигрантски години се запалих по карането на ролери. Обичам да слушам музика.

- Да, но не често. През септември ще съм си в Българи, за да покажа родината на сина ми Александър, които сега е на 4 години. Нали е 1/3 българин, трябва да знае откъде е, да опознае нашата прекрасна родина. При всяко идване намирам време да отскоча и до „Дианабад”, да видя новите звезди и таланти. Радвам се, че все още спортът се държи и събира почитатели благодарение на нашите треньори и спонсори.

 

- Често, за кеф. В Канбера има само отрит басейн с кула, но се гордея, че все още мога да направя някой и друг скок, с който да изтръгна възклицания на възторг от хората.