Здравейте скъпи читатели,
Днес ще Ви разкажа за пътя, който трябваше да извървя, за да стигна до Колежанския шампионат на САЩ. Искам да споделя с Вас какъв опит натрупах в конкретния период и заедно с това да обърна внимание на това, през какво преминават младежите, които искат да развиват своите баскетболни умения в САЩ.
Взех лесно решението да замина за САЩ. Брат ми Васко вече беше учил в гимназия отвъд Океана, а след това бе привлечен от North Carolina Tar Heels. Вече имах представа как е живял, какъв опит е придобил и исках с мен да се случи същото. Исках да успея като него. Така моето желание бе да замина за САЩ, да уча първо в гимназия, а след това да вляза в Университет. Това, което обаче не знаех е, колко трудно ще бъде да постигна това, за което той се бе преборил преди мен.
През първата си година в гимназията бях в Ню Йорк. Тъкмо бях пристигнал от Франция, с чийто юношески тим играх на Европейското първенство за подрастващи и си мислех, че в САЩ надали ще бъде по-тежко. Набързо обаче осъзнах колко много млади хора в "Голямата ябълка" се занимават с баскетбол. Буквално всяко дете играеше тези игра, което ми подсказа, че нещата далеч не са толкова прости. Започнах да разбирам, че да получиш стипендия за колеж ще бъде нелека задача. Другото, което набързо ми се изясни, че има много, адски много Университети. Далеч не всички бяха на нивото на Северна Каролина, Кънектикът, Дюк, UCLA, като има множество по-малки ВУЗ-ове, чийто отбори също играят в NCAA Division I. Разликата между тимовете на големите Универистети и по-малките обаче е като баскетболния Барселона и някой средностатически клуб в Европа.
След трудна година в Ню Йорк, се преместих в щата Северна Каролина, за да бъда по-близо до брат ми, но след края на лятото, той взе решение да продължи кариерата си в Гърция. Независимо от това тук се чувствах далеч по-добре, започнах да подобрявам играта си, станах физически по-силен и порастнах. Не на последно място започнах да получавам писма от по-малки Университети. Най-добрата оферта беше от Дейвидсън Колидж, който въобще не е лошо учебно заведение. Цяло лято участвах в турнири, посещавах кампове и най-различни събития, които бяха водени от треньори от гимназиите и колежите. Това ми позволи да се срещна с най-добрите играчи от средните училища по онова време. Помня едно момче, което забиваше на главата на всички по време на кампа на Найки и се казваше Амари Студамайър. По принцип не помня много имена, но неговото със сигурност се задържа дълбоко в моето съзнание, още след първия път, в който го видях.
В последната година от средното ми образование вече имах сериозен напредък и започнах да доминирам в подкошието. По-големите ВУЗ-ове започнаха да ме наблюдават, но за мен фаворит си оставаше Дейвидсън, откъдето получавах писма всеки ден. Именно тогава започнах да разбирам какво се е случвало с брат ми шест години по-рано. Бях много щастлив, когато грандовете от Division I започнаха да се интересуват от мен, особено когато това направи North Carolina State, чийто състав участваше в ACC (Atlantic Coast Conference). За мен беше много трудно да взема подобно решение и да се присъединя към NC State, тъй като цял живот бях мечтал да играя на такова високо ниво, но всеки ми обясняваше, че там няма как да получа шанс за изява. Дейвидсън продължаваше да бъде другият ми фаворит.
Поех риск, тъй като навсякъде чувах неща от рода на "никога няма да те има на снимките, с които свързват отбора". Бях длъжен да докажа на всички, че съм достатъчно добър, за да играя в най-силната конференция в Америка. Въобще не бях наясно с какво се забърквам, но може би това бе причината, поради която успях. С нищо не бих заменил петте години и опитът, с който се сдобих, носейки екипа на този Университет. Беше дори повече отколкото някога съм сънувал, но на това ще посветя моя следващ блог.
снимки: Камен ВЪЛКАНОВ, Интернет
0
