Селекционерът на националния отбор Любослав Пенев не е от хората, които обичат да дават интервюта, но когато го прави, винаги казва интересни неща. Пред "Труд" бившият централен нападател на ЦСКА, Валенсия, Атлетико Мадрид, Компостела, Селта и Локомотив (Пловдив) се съгласи да разкаже за изискванията си към футболистите, отношенията с журналистите и защо винаги държи в тайна личния си живот.
- Започнахте да получавате все повече суперлативи за работата си в националния тим, г-н Пенев. Дори от хора, които открито бяха против вашето назначение. Не изглеждате реваншистки настроен, но така ли е наистина?
- Не съм забравил нищо от края на миналата година. Имам добра памет, което не означава обаче, че съм злопаметен. Всичко това беше в първите сто дни, когато обратно на общоприетото по света вместо спокойствие в този период за мен се изговориха и изписаха някои глупости. Но след първия мач с Унгария (1:1 - б.р.) в Дьор до осмия с Чехия (0:0) всичко е окей. Стремя се да съм коректен и точен с всички журналисти. Предпочитам варианта “Еме Жаке” в работата с тях.
- Това е нещо ново.
- Не! Просто не съм го споделял досега. Когато бихме Франция на “Парк де Пренс” в края на 93-та, федерацията им назначи за селекционер Еме Жаке и с него начело започнаха от нулата, от пепелта. Трудна работа, с нови моменти, които 90 процента от журналистите не приемаха. Но той постепенно, бавно и сигурно, както се казва, ги убеждаваше с аргументи както при срещите си с тях, така и с играта на отбора. Накрая от тези 90 процента само двама на инат останаха контра. И когато Франция през 98-а триумфира със световната титла, ми казаха, че мосюто обявил - пресконференция за победата ще има само ако двете персони ги няма в залата. Не съм бил там и не знам какво точно е станало, но... пресконференция имаше.
- Вие обаче започнахте с по-скромни цели - да напуснем компанията на Барбуда и Антигуа в световната ранглиста или по-точно да не изпаднем от топ 100.
- Има ли някаква ирония във въпроса, или така ми се струва? Сега можем да се шегуваме с тази тема, но тогава нещата не изглеждаха никак весели. След жребия за световните квалификации просто ни пуснаха пясъчния часовник и до октомври трябваше да съм приключил. Финалистите от Евро 2012 - Италия, Дания, Чехия и определяната за бъдеща сензация Армения, не просто респектираха. Те направо плашеха, като четях коментарите у нас. И тогава какво? Трябваше да си глътна езика ли? Ами то, ако генералът пребледнее, какво остава за войниците?
- За по-малко от година България пак има отбор, а не разпаднала се команда. Така ли е и според вас?
- Да - отбор има, истински колектив и дисциплина също. Това е А, Б, В в работата ми. И продължаваме с азбуката. Качваме стъпало след стъпало с всеки мач. Играчите виждат, че нещата, които си говорим, се случват. Не изглеждам като някакъв дърдорко, който им говори “ала-бала” и омайва с речи пред електората. Смятам, че играчите вече повярваха - стъпили са на магистралата. Докъде ще стигнат зависи изцяло от нас, от отбора.
- Защо постоянно отклонявате поканите за телевизионни участия?
- Не съм голям привърженик на раздувките пред камера. И напоследък при покани дори си правя малък експеримент, подхвърляйки им, че трябва да дадат хонорар. Претенциите към българския футбол от медиите винаги са много големи. И в това няма нищо лошо. Но нека и футболът ни да има претенции към телевизиите. Например - отиваш гост, но срещу хонорар, както е в белите държави. Всеки трябва да си вдига нивото. От такъв хонорар не се става по-богат, но е въпрос на престиж и за телевизията, и за госта. Разбира се, аз просто пускам стрелички в случаите, когато ме канят, и виждам как ентусиазмът на отсрещната страна бавно угасва.
- Някакво чудо ли ще е да ви видим как пред камера разкривате нещо от личния си живот?
- Ако го видите, трябва да сте сигурни, че гледате двойник. Някакво копие менте. Още от времето, когато играех в Испания, откровенията за моя личен живот са табу. Не си падам по този жанр дори като зрител.
- Но като селекционер на националния футболен тим на България трябва да сте пред камерите по задължение.
- Да, това е задължителна част от моята работа. И аз го правя - редовно, точно и по регламент преди и след лагерите и мачовете. Спазвам всички правила и уважавам репортерите. Не понасям обаче “тротоарната журналистика” с преследване по улиците, с вадене на микрофони под път и над път. Аз съм си малко луд и се плаша да не се случи нещо при такива блъсканици с камери и микрофони.
- Изкушава ли ви политиката? Имате ли предложения да влезете в тази “игра”?
- И да имам, няма да ви кажа. Но ще ви кажа, че следя какво се случва на политическата сцена. Колкото до мое участие - това е въпрос на анализи, на оценяване на рискове и плюсове, на консултации с акули в бранша. Това не е като да си поръчаш пица по телефона. Аз по принцип обичам пици, но сега предпочитам да говорим за футбол.
- Бихте ли приели да коментирате или анализирате мачове от големи футболни първенства?
- Отклонявам и тези покани от испански телевизии, но може би някога ще приема. В момента е невъзможно, защото в националния тим работим с моя екип като в клуб. Всеки ден имаме оперативка и разпределяне на нови задачи и отчет на стари. Екипът е много важен. Днес треньорът не трябва да се бърка с учител по физкултура, който със свирката край тъчлинията издава команди. Да, педагогиката, психологията са част от занаята. Но подготовката на един мач вече започва от интернет - анализи, схеми, компютърни данни за съперника. Плюс наблюдение после и на живо. Някакъв вид “външно проследяване”, както казват полицаите. Дълъг процес за тези 90 минути, по време на които милиони фенове казват тежката си дума.
- Най-важното за един екип?
- Доверието на първо място. И да не се бърка приятелството с професионализма. Екипът днес е много важен. Първо, трябва да го селектираш. Второ, да го ръководиш с авторитет. И трето, да го запазиш, когато има успехи.
- Вярвате ли в намесата на съдбата? В началото на 90-те години бяхте лидер на златния отбор на България, но коварна болест не ви позволи да изживеете паметното за България американско лято на Мондиал-94. Тогава преборихте рака и сега може би съдбата ще ви върне като треньор това, което ви взе като играч.
- Компенсации? Не вярвам в подобни неща. Времето ще покаже. Имах прекрасна футболна кариера, но тя е някъде там в миналото. А аз живея с бъдещето, така съм устроен като човек. И мисля че в “Труд” вече съм ви казвал някои от максимите, които ме водят в живота.
- Да повторим поне една?
- Окей, ако не ме карате да се извинявам за стотен път за една реплика, която стана част от фолклора в България.
- Този път - не. Но за максимите трябва да има поне втори дубъл.
- “Не съжалявай, не се оплаквай, не се обяснявай”. Опитайте този вариант. Помага да се живее по-добре.
- Има един спорен момент от началото на работата ви в националния тим. Дискутира се дали след всеки мач трябва да коментирате съдийството?
- Реших да се спра за момента, но доколкото се познавам, трудно ще престана да го правя. Дали трябваше да си мълча, след като сме ощетени и в четирите квалификационни мача от реферите? Дали щях да се чувствам по-добре? Дали момчетата щяха да приемат моето мълчание? Едва ли може да се отговори твърдо на тези въпроси. Аз не искам реферите да свирят 50 на 50, защото това предполага компенсации. Искам да отсъждат реално и да не влияят на двубоите, както стана срещу Дания в София, където час време играхме с човек по-малко.
- За съдиите е ясно, но от футболистите си дали сте доволен?
- Абсолютно. Нямам никакви забележки. Лагерите минават супер. Когато работят - работят здраво. Знаят и кога, и как да се забавляват. Има настроение, доверие, колектив. Не виждам недоволни физиономии и капризи от детските градини. Реално няма резерви и титуляри. Играят единайсетте, които са най-подходящи за конкретния съперник, но само при положение, че са във форма.
- И Италия, и Дания, и Чехия изглеждаха адски стабилни и дори страшни като съперници на България по време на европейското първенство в Украйна и Полша. А сега ние съжалявахме повече за изпусната победа и в трите мача срещу тях. Допускахте ли го, когато гледахте европейските финали?
- Нищо не се е променило. Тези три състава са абсолютни авторитети в световния футбол. Засега ние сме на етап “раздразване на лъва”. Дали ще го вкараме в клетка, ще може да се каже чак в края на следващата година. Нека бързаме бавно. И дано се опазим от тези крайни емоции в България в новия век. Или силна еуфория - или хиляда души на стадиона. Засега феновете са перфектни и се радвам, че им връщаме интереса към националния отбор.
- Ще експериментирате ли със състава, когато играем контролата с Украйна на 14 ноември?
- Може би, може би. Засега все още е рано да говорим конкретно. За друга дата - 14-и, но през декември, мога да ви кажа нещо със сигурност - ще спечеля.
- Имате предвид ВИП турнира по тенис “ТРУД Мастърс”?
- Да, разбира се, това имам предвид. Освен ако не е сменена датата на турнира.
Владимир Памуков, "Труд"
0
